Осъзнавам себе си като част от голяма общност, с която споделяме вяра в демократичните ценности и искаме да живеем в собствената си родина със самочувствие и достойнство. В същото време усещам с всичките си сетива болезненото безсилие, което ни владее. Затова се питам – кога ще се разделим с безпътицата “Да се обединим, за да победим мафията!” и ще започнем да се осъзнаваме като съзидателно гражданско общество, което наистина ще промени България.
“Съединението прави силата”.
Тази изстрадана сентенция осветява пътя на активния обществен живот на няколко поколения българи. Вдъхновява и зарежда националната ни гордост, посочва ни пътя към добруване, съгласие и просперитет. Ражда се от куража и достойнството на нашите предци, изпълва пространството и времето и стоварва безмилостно тежестта на историческата отговорност върху плещите на съвременните политически лидери.
Но “Съединението прави силата” не е призив за обединение срещу някого. Не е магическо хапче, не е чудна рецепта за бързо забогатяване. Истинската сила на съединението е в общата съзидателна цел. Да бъдем достойни, да живеем свободно, да бъдем щастливи заедно, да определяме бъдещето си тук, в България, така, както е най-добре за страната ни. Да бъдем пример за подражание на следващите поколения и другите народи.
Да, съединението прави силата само когато е съзидателно. Когато се хванем за ръце и тръгнем напред. Когато си пазим гърбовете по пътя. Хората са силни заедно само ако са обединени в сърцата си и имат обща кауза. А не когато търсят ситуационно преимущество в махленски бой. Иначе Путин щеше да е по-силен от украинския народ. Хитлер щеше да е по-силен от световната демокрация и човеколюбие. Ама не са. Нали?
Обединявахме се срещу лошите безброй пъти през последните повече от 30 години. Имахме обща цел и кауза. Искахме да променим общественото устройство на България от тоталитарно в демократично. Искахме да намерим пътя към съюзите на добрите и богатите в света – ЕС и НАТО. Искахме да имаме частна собственост и да реализираме собствения си потенциал според способностите си. Искахме да премахнем привилегиите, получавани срещу партийна лоялност… Докато бяхме обединени от тези каузи, бяхме силни. Това е съединението, което прави сила.
После, съвсем очаквано, някои от нас започнаха да показват истинската си същност и се качиха на раменете ни, за да се доберат отново до партийно гарантираните привилегии, да преформатират демокрацията в извратена форма на олигархия, да мамят съюзниците ни от НАТО, да крадат от фондовете на Европейския съюз.
И за нас беше естествена реакция, след като се отърсим от шока на осъзнаването на тези явления, да започнем да разпознаваме и назоваваме “мафията”. Болката беше толкова силна, че започна да става достатъчно някой да развее знаме, на което пише “Мафията вън”, за да го приемем за свой. Обаче тя, мафията, се оказа твърде разнолика. Обединявахме се да се борим срещу комунистите. Скачахме по площадите, защото “Кой не скача е червен”. Издигнахме в култ “този, който ще изхвърли боклука”, нищо че беше бодигард на тиранина Живков, дадохме му цялата власт и… мафията стана още по-силна. После се обединявахме срещу оня, който “разпределя порциите”. И срещу комунистите, разбира се. Охранителя пак беше от добрите, срещу мафията. Обаче порциите станаха още по-големи, а властта на разпределящия – безгранична. Пак се обединихме, този път с комунистите, да изчегъртваме мафията. Падахме на колене, аплодирахме вдигнати юмруци, бяхме обединени и нямаше кой да ни излезе насреща…
Но някак си не забелязахме в нашата обединеност, че ставаме все по-малко.
Не забелязваме, че хората губят доверие в нас. Че докато чегъртаме мафията, самите ние се превръщаме в мафия, защото използваме същите инструменти, за да се доберем до власт и да я задържим. Че няма значение с кого се обединяваме, стига да можем да кажем, че заедно сме срещу текущата мафия…
Време е да осъзнаем, че кухите лозунги, соченето с пръст, загърбването на принципите и обединяването на лейбъли със закрепени за тях “лидери” не е съединение, което прави сила.
Истинската сила си е там, където я оставихме по пътя – в нашия стремеж към демокрация, към просперираща България, към достоен живот, към законност и справедливост. И хората, обединени от този стремеж са много и държат истинските резервоари на енергията за промяна. Ето, тази сила искам да се обедини и съм сигурен, че тя вече осъзнава своя облик.
