От хилядолетия територията на областта Нагорни Карабах (Арцах) е принадлежала на Армения. Тя никога преди не е била населявана от азери. Много хора ще кажат, че това не е довод с днешна дата за автономност и ще бъдат прави, но само до някъде.
По времето на СССР Сталин дава тази област (с 90% арменско население) на Съветска Република Азербайджан с цел създаване на конфликт между арменци и азери. Сталин, бидейки майстор на подхода “разделяй и владей”, е създал много подобни нерешими до ден днешен конфликти в бившия СССР. В продължение на 70 години арменците в Нагорни Карабах остават под азербайджанско владение – положение, което е било крайно неприемливо за тях. И така, през 1988 г., в автономната област Нагорни Карабах, в рамките на Съветска Република Азербайджан, е проведен легитимен референдум, според законите на СССР. На него населението в областта гласува за излизане от пределите на Съветска Република Азербайджан. Съветското законодателство от онова време е позволявало на народите да се самоопределят като самостоятелни републики.
След проведения през 1988 г. легитимен референдум, отговорът на Азербайджан е бил брутален: убийства на арменци в Баку, в Сумгаит и впоследствие война в Нагорни Карабах.
Преди 30 години в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), заради конфликта в Нагорни Карабах е създадена т. нар. Минска група. Тя се съпредседателства от САЩ, Русия и Франция – страните с най-многочислена арменска диаспора и има за цел да намери мирно договорено разрешаване на конфликта между Азербайджан и Армения за Нагорни Карабах. За съжаление, 30 години се оказват недостатъчни мирните преговори да доведат до компромисно решение и траен мирен договор, гарантиращ живота, сигурността и правото на самоопределение на народа на Нагорни Карабах.
В периода между 1994 г. и 2018 г. Армения е управлявана от президенти, които твърдо поддържат политиката на Москва. Страната трайно е завладяна от корупция. С идването на власт на прозападно ориентирания министър-председател Никол Пашинян, който определя членството на Армения в Евразийския Икономически Съюз като недоброволно, а принудително и който заговори за взаимодействие с НАТО и ЕС, властта в Москва започна да крои планове за напомняне на Ереван какви са геополитическите реалности. Войната в Нагорни Карабах, започнала на 27 септември 2020 година, бе от една страна наказателна акция на Путин към Пашинян. Загубата й от страна на непризнатата Република Арцах (Нагорни Карабах) доведе до трайно разделение на обществото в Армения, което бе една от основните цели на Путин за охлаждане на прозападната ориентация на страната.
От друга страна, тази война беше възможна и поради факта, че Тръмп обяви, че САЩ не се интересуват от региона и по този начин даде възможност на Ердоган да осъществява неоосманските си амбиции. Анкара насърчи Азербайджан да атакува Нагорни Карабах, предоставяйки войници и оръжие за масово унищожение. Моментът за атаката е прецизно подбран – Ковид пандемията и президентските избори в САЩ.
На 3 август 2022 г. Азербайджан за пореден път, нарушавайки Тристранната декларация от 9 ноември 2020 г. на лидерите на Армения, Русия и Азербайджан за прекратяване на военните действия в зоната на конфликта в Нагорни Карабах, започна агресия в района на отговорност на руския мироопазващ контингент, което води до жертви и ранени. Отново е интересен моментът, в който Русия не може или не иска да се справи с мироопазващите си активности. Това се случва точно когато взаимоотношенията между Путин и Ердоган рязко се затоплят (преди дни Ердоган се съгласи да плаща в рубли за руския газ). Може да се предположи, че Русия има за цел да държи в крайно подчинено положение Армения и по този начин да привлече Ердоган като партньор.
Очевидно е, че конфликтът за Нагорни Карабах се използва като разменна монета в кроежите на диктатори като Путин и Ердоган, за които съществува просто една територия и нейната собственост. Каква ще е съдбата на народа, не е на дневен ред. Никой не мисли за реалната опасност от репресии и насилствена асимилация на етническите арменци, които са 90% от населението, при евентуална загуба на автономността на Нагорни Карабах, съпътствана от подкрепата на Ердоган за режима в Баку. Проблемът не е територията, а животът и сигурността на народа. Подобен бе казусът с Косово (75% албанско и 25% сръбско население), където международната общност призна независимостта му, за да спаси народа. Защо Западът мълчи по отношение на народа на Нагорни Карабах е интересен въпрос, който засега остава без отговор.
