За тънката граница между умното съюзяване и овчия ентусиазъм

През лятото и есента на 2020 година десетки хиляди българи (за пореден път) излязохме по улиците и площадите, принудихме се да блокираме движението в София, окупирахме Орлов мост, Дунав мост и магистрали, демонстрирахме пред тогавашните управляващи и пред света своята непримиримост пред безпардонното завладяване на нашата държава от престъпници и унищожаването на демократичните й основи.

В унеса на владеещата ни мощна енергия за промяна, ние осъзнавахме своята сила чрез заедност, обща посока и добри намерения.

Забелязвахме високо вдигнатите бяло-сини знамена на Възраждане и виждахме, че това са различни хора. Премествахме се малко встрани и си казвахме – Това не сме ние. Ние сме други. Ние сме Протеста.

Забелязвахме черните знамена и шатрите на “Системата ни убива”, но стояхме настрани, защото това не сме ние. Те сега са тук, заедно сме за да свалим управлението на Борисов, а после има време да се делим.

Продънваше ни ушите музиката на Слави Трифонов на площада, а в същото време забелязвахме натрапчивото отсъствие на лицата на неговото “Шоу”, съчетано с мощна пропаганда в собствената му телевизия. Осъзнавахме дивашкото изкривяване на фактите, които поднася на своята публика. Но това беше приемливо, защото това не сме ние, а сега просто сме заедно срещу голямото зло.

Примирихме се със строго режисираните от “триото” изяви от трибуната на протеста, с понякога много странния подбор на говорители (и такива, които не бяха допускани), с неяснотата относно това защо точно тази инсталация се появи на площада, кой я инсталира, кой я плаща. Всичко е ОК, когато сме заедно и имаме обща цел.

Радев размаха юмрук пред президентството и много от нас бързо забравиха, че той е инсталиран на този пост от Корнелия Нинова, с любезното съдействие на Бойко Борисов и под вещото ръководство на Института за стратегически изследвания на руския доктатор. Забравиха до трайна безпаметност и тази забрава възкачи фалшивия герой на недостижимия вече пиедестал на най-големия поборник. И все пак, немалка част от нас още тогава се погнусиха и се поотместихме настрани. Това не бяхме ние. Просто трябваше да сме заедно в този момент.

Днес се питам – кои сме ние? Нима нашата собствена идентичност не се определя до голяма степен от средата, в която сами се поставяме? Вече стана ясно, че не е толкова важно да сме красиви. Но умни ли сме, когато правим своите важни избори – от коя страна да застанем, кого примаме за приятел, кои са нашите врагове, реагираме ли, когато разпознаем лъжа?

Да, умно е да сме заедно и по този начин да сме силни в гражданската и политическата си активност. Защото завладените или унищожени институции на държавата не могат да бъдат освободени или възстановени по друг начин. Но в тази заедност е важно да осъзнаваме къде са границите между прагматичното съюзяване и овчия ентусиазъм. Важно е да знаем (категорично, а не по принцип) кой с какви карти влиза в играта, за какво се бори, накъде отива и как иска да излезе. Защото ако не знаем тези неща, попадаме в нечия друга игра и присъстваме на масата единствено като част от менюто.

Споделям тези свои вълнения точно сега, защото не мога да се освободя от натрапчивото усещане за дежа вю.

Емил Димитров

Вижте също